Сделката на доктор Парнасъс

by Финтифлюшка

Първото нещо, което ми хрумва, като чуя името на Тери Гилиам, е “шарено”. След което се сещам за Тим Бъртън, без да съм съвсем сигурна защо. Теорията ми е, че и двамата разказват приказки – всеки, разбира се, притежава свой уникален почерк и има предпочитан тип истории – и въпреки различните им подходи, филмите им оставят някакво особено чувство на щастие, примесено със съжаление и малко завист. Вярвам, че не само на мен ми въздействат така. Но докато (повечето от) филмите на Бъртън изглеждат като кошмари, от които някак не ти се иска да се будиш (и където неизменен герой е Джони Деп), тези на Гилиам са най-сбърканите фантасмагории, които човешкият мозък е способен да роди.

Гледах “Сделката на д-р Парнасъс”. И да, хареса ми. Много. Както би ми харесал всеки друг филм, който съм чакала две години. Както би ми харесал всеки друг филм на Гилиам. Както би ми харесал всеки друг филм с участието на Джони Деп или Колин Фарел. Както би ми харесал всеки друг филм, толкова шантав и многоцветен и направен с толкова много любов, отговорност и фантазия, че след финалните надписи реалният свят изглежда още по-скучен, сив и студен от преди.

Често казано, нямам представа дали това е ревю, оправдание или реклама. Не мога да пиша ревюта, не мога да казвам на хората кое става и кое – не, защото съм твърде пристрастна. Затова и имам странното чувство, че трябва да се оправдавам, задето филмът ми харесва. Някой, който е по-навътре (в нещо си) може би ще намери десетки причини, поради които “Имагинариумът” (българският превод просто не ми харесва и това е) не си заслужава вниманието – пропуски в сценария, посредствена актьорска игра, твърде много цветове и образи, които в крайна сметка не водят до никъде, а създават усещане за недовършеност и безсмислие. Въпрос на вкус, както винаги, но според мен филмът е точно това, което трябва да бъде – нито повече, нито по-малко. И не го казвам, заслепена от фенски ентусиазъм.

Историята е съвсем проста: вечната битка между доброто и злото, в която няма краен победител, а залогът са човешките души. Силата на въображението срещу тъпия материализъм на съвремието. И всичко започва с един стар, алкохолизиран продавач на мечти, сключил сделка със Сатаната. Няма напрегнато очакване на развръзката, няма изненадващи обрати, нито неочакван финал. Просто всичко полека се подрежда, за да може по-късно отново да се обърка. Но Историята трябва да бъде продължена, някак. Това е Поуката. Колкото и да не го разбирам, хората търсят поука дори в най-дребното нещо, все едно не са им разказвали достатъчно приказки като малки (а точно тези приказки съдържат всичко, което имаме нужда да знаем за устройството на света, ми се струва понякога). Та, поуката, доколкото я има, е, че доброто и злото винаги ще съществуват ръка за ръка, ще се надлъгват, ще си правят взаимно компромиси, ще си преотстъпват едни души в замяна за други – завинаги, до края на времето. Това е великата история, която разказват монасите в храма; която поддържа живота и баланса във вселената; която съществува под една или друга форма, във всеки един момент, някъде и навсякъде. А картинките и цветовете ли? Никой не мечтае в черно и бяло. Нелогичността на случващото се? Опитайте се да се сетите кога сте сънували логичен сън…

Това е за мен “Имагинариумът”. Парад на въображението, триумф на творческата мисъл, поклон пред умението да разказваш истории и да караш хората да повярват. Филмът не е недовършен, дори напротив. Сам по себе си е напълно цял и съвършен в шизофреничната си амбиция да представи какво се случва в главите на хората, когато в тях се сблъскат двете изначални сили. Моментът на объркване настъпва, когато целият филм се отъждестви с Хийт Леджър. И липсата му става осезаема. Ако се абстрахирате от това (което е напълно възможно и дори препоръчително), всичко си е точно на мястото – фантазиите не търпят никаква насилствена външна логика и не могат да бъдат обяснени с прости думи, затова и преобразуванията на Тони са позволени и оправдани. А актьорите, които заместват Хийт, се справят чудесно. Както Колин е казал по въпроса: задачата им не е “да обуят обувките на Хийт” и да превземат героя му, а по-скоро да изпроводят тези обувки до финала; не толкова да изиграят ролята му вместо него, а да му помогнат да довърши започнатото. Мисля, че им прави чест – на тях, на Гилиам и на целия екип изобщо. Не знам за другите, но аз бях готова да се разплача, когато на екрана се изписа “Филм от Хийт Леджър и приятели”.

Просто го гледайте. Забравете какво прочетохте току що, забравете какво сте прочели, гледали или чули досега. Просто го гледайте. Не мислете и за това, което виждате на екрана, а го оставете, позволете му да ви накара да се влюбите в него.